На 15 октомври от 11 ч. в с. Царски извор (общ. Стражица) ще изпратим от
родното му място по пътя към звездите близък приятел - алпиниста Петър
Панайотов. Името и спортните му постижения са свързани с най-силните години на
великотърновския алпийски клуб при ТД "Трапезица-1902" и съвременната
история на българския алпинизъм. А за приятелите - и с многобройните
незабравими спомени от споделените изкачвания в планината.
Всичко дребно, ниско и низко ти беше чуждо – ти стъпваше по покривите на света!
Високото ти принадлежи! Светлина по пътя!
Роден на 28.03.1960 г. в гр. Горна Оряховица. От 1982 г. започва да се занимава с алпинизъм към АК “Трапезица“ - Велико Търново. Осъществил многобройни изкачвания в България и чужбина. Член на Националния отбор по алпинизъм от 1985 до 1989 г. и през 2001 г. В състава на третата Национална алпийска експедиция, през 1989 г. изкачва връх Анапурна (Хималаи, 8091 м.), заедно с Людмил Янакиев и Огнян Стойков. Удостоен със званието „Снежен барс“. Награден с почетния знак на град Велико Търново – ІІ степен. Победител в Националния фотоконкурс „Природата през моя обектив“ - 2001 г. Удостоен със Златен медал за спортна слава на БТС през 2002 г.
Изкачени върхове
АЛПИ
Вр. Пти Дрю /по Американския вариант/ - 1985 г.
Вр. Айгер /по Пиола/ - 1987 г.
Вр. Пти Дрю /по ръба Бонати/ - 1993 г.
Вр. Пти Жорас /по Контамин/ - 1993 г.
ПАМИР
Вр. Гармо /7 495 м - по реброто Бородкин/ - 1985 г.
Вр. Гармо /7 495 м - по реброто Буревестник/ - 1987 г.
Вр. Кауфман /7 135 м - по Романов/ - 1988 г.
Вр. Корженевска /7 110 м - по Маркелов/ - 1988 г.
ТЯН ШЯН
Вр. Хан Тенгри /7 010 м - по Западния ръб/ - 1989 г.
ХИМАЛАИ
Вр. Анапурна /8 091 м - по Холандското ребро/ - 1989 г.
КАРАКОРУМ
Вр. Броуд Пик /8 047 м - по Херман Бул, до 7 600 м/ - 2001 г.
ПАМИР
Вр. Мустаг – Ата /7 546 м./ - 2002 г.
Арарат /Турция/ - 2002 г.
Демавент /Иран/ - 2002 г.
Вр. Хан Тенгри - 2002 г.
Вр. Елбрус - 2002 г.
СТРАНИЦИ ОТ ДНЕВНИКА, ВОДЕН ПО ВРЕМЕ НА ТРЕТАТА НАЦИОНАЛНА ЕКСПЕДИЦИЯ ЗА ИЗКАЧВАНЕ НА ВРЪХ АНАПУРНА – СЕВЕР /8091 М/ - ХИМАЛАИ,
СЕПТЕМВРИ – НОЕМВРИ 1989 г.
28 октомври /събота/ 1989 г.
Изкачване на връх АНАПУРНА
Около 2.00 часа излизам от палатката да си сложа котките. Дълго време не успявам. Другите и те се мотат вътре със същата работа. Най-после около 3.00 часа тръгваме обвързани към върха – Огнян, Милен, аз и Люси. Милен е отпред с челник. Траверсираме наляво към кулоара. Траверсирането е неприятно. След около 40 минути Милен се връща – мръзнат му краката. Ние продължаваме наляво и след това нагоре. Вървя отпред. Кулоарът е „бетон“. Отвреме–навреме вървя със затворени очи. Много е студено. Не след дълго започват да ми мръзнат краката.
Около 7.00 часа пред нас е финалният гребен, огрян от слънцето. Но ние сме на сянка. Струва ми се, че бързо ще стигнем, но в подножието му сме чак около 9.00 часа. Отдавна не си чувствам ходилата. Целият ме тресе. Изчаквам Огнян и той ми дава един аспирин и чаша шоколад, който е много гаден. Аз съм го правил още на лагер 3.
Тръгвам нагоре по снежния склон. Люси излиза наляво на ръба да постави барелеф на Людмил Янков. Ние с Огнян продължаваме нагоре и надясно по ръба. Около 11.00 часа сме на 8 091 м – АНАПУРНА. Времето е слънчево. Гледката е незабравима, а и вятърът сякаш поутихва заради нас. Правим снимки на всички страни. На ръба намирам следи от котки, които излизат от Южната стена. Снимам и нея в профил – един внушителен слънчев жълт ръб.
Най-накрая, може би близо след час, решаваме да слизаме. Долу при багажа за последен път говоря с Огнян. Нагоре носи раницата с трите термоса и надолу я носи и с въжето. Тръгвам надолу. След малко срещам Милен, който е тръгнал за върха. Часът е 13.30. Пита ме колко има до върха, казвам му – 3 часа и половина. След няколко думи се разделяме - завинаги.
Продължавам надолу, след това траверсирам наляво и когато трябва да съм в лагер 4, се оказва, че него го няма. Загубил съм се. Почвам да се лутам. Страх ме е. Без малко да потъна в една цепнатина. Изведнъж откривам следи от котки и тръгвам по тях. Не след дълго виждам палатка и човек. Оказва се, че това е лагер 4 и Люси. Продължаваме надолу заедно.
В лагер 3 Коци, Динко и Пламен ни дават топла вода. Продължаваме надолу по парапетите. Долу на платото ме посрещат Тотко и Господин и след малко Бай Стамен с компот. Тошо и Господин търсят нещо в кулоара вляво от Холандското ребро.
В лагер 2 ме посрещат Радо и Бачо Емо. Влизам вътре и си събувам обущата да си видя пръстите – сини са и ледени, нечувствителни. Емо говори нещо вънка по станцията. Идва при мен и научавам, че Тошо и Господин са намерили обувка, гета, котка на Милен. Сигурно са паднали. Скъсано въже.
Цяла нощ Емо и Бай Стамен се грижат за мен и Люси.
Размразяват ни краката с химически
грейки. Адски боли. Топят ни течности. През нощта – отново
клаустрофобия.
Откъс от книгата „50 години Алпийски клуб „Трапезица". История, документи, спомени", 2007 г.
