Из историята на Алпийски клуб "Трапезица" Велико Търново
Веселин Долчинков: Нищо не започва от днес ...
Или опит за дневник с продължение на един редови клубен член, който около средата в 50-годишната история на Алпийски клуб „Трапезица“ се изкачи дотам, докъдето му стигнаха силите
За дългогодишното ми другаруване с планините, започнало от най-ранна възраст, до сетния си час ще остана признателен отначало на родителите си, после на моите учители по география и история Кръстю Ников и Любомир Войников. Освен учебните предмети в класната стая, те преподаваха и любов към планинарството. Не на всички. Само на онези, които умееха да приемат посланията им.
По-късно, някъде около края на петдесетте години, когато бях ученик в прогимназията, само Бог помогна на бат' Петьо Чокоев, тогава водач на едно детско екскурзионно летуване из Централния Балкан да ни смъква безаварийно от скалите ту край хижа Козя стена, ту през урвите на Столът при хижа Добрила, ту в началото на Райските скали. Бяхме осмокласници, когато с Георги Трифонов предприехме посред зима едно безумно изкачване на връх Ботев директно от хижа Мазалат, едва не завършило с бялата смърт.
По-късно, вече като гимназисти, с добрия приятел Киро Лазаров решихме, че е крайно време да се захванем с нещо по-екстремно от някогашното детско екскурзионно, т. е. когато се катерим по скали, да се “осигуряваме“. През 1962 г. Киро открадна от майка си едно старо въже от простир, а на мен се падна честта да изработя „карабинери“ от ... арматурно желязо.
И се започна – катерене, катерене по всички възможни скали около Велико Търново. Отървахме гробищата по съвсем прозаична, но напълно закономерна причина. Веднъж, увиснали като паяци по отвеса над Преображенския манастир бяхме изненадани от членовете на АК “Трапезица“. Батковците не само, че ни помогнаха да слезем, ами ни и понабиха. С което успяха да изтръгнат от нас изричното обещание да не се хващаме за скали без тяхно присъствие. Прочетете пълния текст тук ...
Георги Димитрова, Трифон Калфов: Нещо от нас остана там ...
За първото изкачване на тур Хергияни - Враца от членове на АК ”Трапезица”
Денят започва характерно за нашите алпийски лагери – с разпределяне на наличния инвентар – карабинери, въжета и т.н. Георги, както винаги - широко скроен човек, отстъпва голяма част от инвентара на други и за нас остават 20 карабинери и 10 примки /инвентар, крайно недостатъчен за маршрута, който ни предстои – надвесена цепка с дължина около 350 м, като отклонението от основата е около 30/35 м/.
Жегата е смазваща в този юлски ден. Реката се вижда ниско долу, тънка
като конец. Както винаги Георги повежда, сигурен и стабилен. Последва прочутата надвесена цепнатина (край няма ли)? След третото въже усетих, че е по-мълчалив от друг път, нещо сякаш го притесняваше. По-късно си дадох сметка, преценил е, че инвентарът, с който разполагаме няма да е достатъчен. По това време тенденцията за свободно катерене се настаняваше трайно в средите ни и ние опитвахме да катерим свободно, без да използваме клиновете като опори. За него, като водач беше много по-трудно, (клиновете бяха много корозирали) аз бях по-спокоен, защото ме осигуряваше и катерех втори.
Най-интересната част дойде в предпоследното въже, когато свободно катерейки на 30-35 м отклонение от основата на скалата,/добре че майка ми незнае каде съм/ трябваше да излезем от един „комин” върху абсолютно гладка плоча. Това изискваше изключителни психически и технически умения. Не знам Гошо как е успял/да се оправя вече еголям/, защото не го виждах пред себе си. После дойде моят ред. Бях се втренчил в огледалната плоча, но не мислех за нишо специално, когато изведнъж.......се почувстах така, както когато бях дете. Иведнъж цялото напрежение, объркване и страхове, всичко беше изчезнало.Пчувстах се лек. Като че ли бях пренесен на място, кадето никога не съм бил, но познавах отлично.Стуваше ми се, че разбирам всичко. Почти като че ли бях......не знам./агония и стенание/.
Вече бяхме горе, много изтощени и без капка вода в жегата (ако имаше студена бира сигурно щеше да е по-добре, само че нямаше сервитьори).
Щом слязохме, първата ни работа беше да се изкъпем в шадравана пред ресторанта на Алпийския дом. Гошо каза, че първо трябва да се охладим външно и тогава да пием по две бири .(бяхме получили обезбиряване, такава диагноза си поставихме).
Николай Кочев на снимката вляво - тролей над река Янтра, скалите на Устето
1964 г... Когато парите все не стигаха. Всички гледаха с пренебрежение на алпинизма в Търново. Поканихме секретаря на ОС на БТС Димитър Шербетов да дойде с нас на Републиканската алпиниада на Мальовица, да види какво правим. Подадохме заявка за маршрут и писахме “Източен ръб”. Но ги прекарах по северната стена - от 3 Б категория. След като премина оттам, той призна че не вярвал, че ще излезе жив оттука. След този случай вече, проблемите с финансирането на алпинизма бяха по-малко.
   
Webdesign Sunstorm studio
Всички права запазени! All Rights Reserved © ТД "Трапезица 1902" Велико Търново